1. Безсмъртни
Текст: Христо Караславов

В едно небрежно утро в сезона за отричане
видях море от хора,
но тя
бе сама сред тях.
И стояхме, вкопчени
в ръба на своите сенки,
защото всичко друго
бе ничия земя.

А тя плетеше стълбите от пясък,
от нелогични бягства
със логичен край.
Но още помня дрехите,
захвърлени по пода
на някакъв паянтов
едноетажен рай.

Кажи ми, чувствал ли си се,
чувствал ли си се безсмъртен?
Чувствал ли си се безсмъртен?
Като премръзнало врабче,
като лице от стара снимка,
чувствал ли си се безсмъртен?

И какво остава
след любовта, човече?
Малко смях за никого,
малко ничий смях
и паничка спомени,
но недей да казваш,
че би се чувствал
по-добре без тях.

Нали поне за миг си бил,
поне за части от секунда,
нали си бил безсмъртен?
Като премръзнало врабче,
като лице от стара снимка,
безсмъртен?

2. Недовършеният храм
Текст: Николай Топалов

Снегът се трупа във душата
Кристалчета проблясват там
Кокиче къпе се в росата
На недовършения храм

Пр.
Изпепелени бягаме
От нечовешкия пейзаж
Към светлината бързаме
Към чистия забравен плаж
От пепелта възкръсваме
От сивотата на деня
Росата да почувстваме
На пеперудите в съня

Невинно шепне ни съдбата
Мечтите си последвай там
Невидима е красотата
На твоя недовършен храм

Това е мястото, където
Следите водят към покой
Пред замъка на суетата
Проблясва беззащитен той

Пр.
Изпепелени бягаме
От нечовешкия пейзаж
Към светлината бързаме
Към чистия забравен плаж
От пепелта възкръсваме
От сивотата на деня
Росата да почувстваме
На пеперудите в съня

3. Отвъд есента
Текст: Христо Караславов

Тя се усмихна, аз й махнах с ръка
и есента като бисер проблясна,
разби се тихо, потъна вдън вода.
А тя ми каза: - Знаеш, вече си там,
където всяка дума носи опасност.
А аз само свих рамена.
Защото в дни от отвесни стени
и от улици безцелни и тесни
с богове, предричащи свойта смърт,
един човек бе посял дърво,
дървото – птици, а птиците – есен.
И есента ни пазеше до свойта гръд.
И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри, нарисувани в самота,
всички пътища стигат до нашите врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си –
отвъд есента.

Но ти бе слънцето на онзи стар двор –
не се оставяй да залезеш без време,
не се оставяй да оставят по теб следи
всички тези недостигнати дни,
съществуващи, за да приемем,
че този свят е по-малък от мечтите ни.
И мои слънчеви братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри, нарисувани в самота,
всички сънища стигат до нашите врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си –
отвъд есента.

И тя се сля с дъха на нощта,
а аз останах пред вратите на здрача,
заслушан в тази странна мощ,
с която се смеем тогава, когато
всички очакват да плачем
и горим леглата си за „лека нощ“.
И знам, така е било и ще бъде така –
това е част от живота, изглежда,
и затова написах по стените ти:
„бяхме силни, а след това – зли,
сега просто търсим надежда
в един свят, по-малък от мечтите ни.“
И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри, нарисувани в самота,
всички пътища стигат до нашите врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си –
отвъд есента.

4. В другия край на света
Текст: Петър Андреев (Фебата)

Все си в другия край на света
Там, където слънцето свети
По луната изпращам писма
Малки шепоти с много куплети

Две страни има мойта луна
И едната е винаги тъмна
Ти проблясна от тази страна
И поиска и там да разсъмне

Ти ми пращаш зора след зора
И заспивам отново с надежда
Аз ти пиша, луна след луна
Без да зная дали ги поглеждаш

Шепот тих, във дъжда, сред звезди
Аз ти пиша луна след луна
Във дъжда, шепот тих
Аз ти пиша…

Все съм в другия край на света
И звездите са мойте куплети
Освети мойта тъмна страна
Да започна да пиша на светло.

5. Сапфирена жена
Текст: Николай Топалов

Цветен прашец във душата ти,
Цветен прашец във душата ти,
Мисли за нея в сърцето ти,
Мисли за нея в сърцето ти.

Пр.
Искаш да си неразумен и влюбен,
Искаш да си неумело щастлив,
Искаш да галиш лицето ѝ с мисли,
Искаш я винаги в своите мечти
Пристъпва във съня,
Сапфирена жена
Пристъпва във съня,
Сапфирена жена

Синя коприна в очите ѝ,
Синя коприна в очите ѝ
Приказни думи прошепваш ѝ,
Приказни думи прошепваш ѝ

Пр.
Искаш да си неразумен и влюбен,
Искаш да си неумело щастлив,
Искаш да галиш лицето ѝ с мисли,
Искаш я винаги в своите мечти
Пристъпва във съня,
Сапфирена жена
Пристъпва във съня,
Сапфирена жена

6. Тя обича да гледа нощта
Текст: Петър Андреев (Фебата)

Пр.
Тя страда от груба шега,
И се свива, когато я удрят.
Тя има сърце и душа
И потиска я чуждата грубост.
Тя се радва на прости неща –
Слънчев лъч, топъл дъжд или полъх.
Тя обича да гледа нощта,
Тя обича да гледа нощта......

На улицата се продава всичко –
Любов и книги и надежда.
Вървят тълпи с лица безлични
Не виждат, че във тях се вглеждам
И търся да открия цвете
В лице, очи или усмивка.
Но плевелите са оплели
И крият всяка придобивка.

Пр.
Тя страда от груба шега,
И се свива, когато я удрят.
Тя има сърце и душа
И потиска я чуждата грубост.
Тя се радва на прости неща –
Слънчев лъч, топъл дъжд или полъх.
Тя обича да гледа нощта,
Тя обича да гледа нощта......

Като ловец във страст изгарям,
Аз егоист ламтя за всичко.
Вървя, душата си разтварям
И могат да ме видят всички.
И търся да открия цвете
В лице, очи или усмивка.
Но плевелите са оплети
И крият всяка придобивка.

Пр.
Тя страда от груба шега,
И се свива, когато я удрят.
Тя има сърце и душа
И потиска я чуждата грубост.
Тя се радва на прости неща –
Слънчев лъч, топъл дъжд или полъх.
Тя обича да гледа нощта,
Тя обича да гледа нощта......

8. Плашилата
Текст: Христо Караславов

Когато слънцето дойде
така стояхме си тримата сред бостана:
едно небрежно плашило,
аз и някаква сърдита, млада неразбрана врана,
сърдита, млада врана.
Виж – плашилото каза –
Вълна небето е в море от златна пяна.
Недей да ставаш наивен –
ми каза младата сърдита, вечно неразбрана врана,
сърдита, млада врана.
Но мое мило плашило, нали
един ден просто ще разперим очите си
и ще летим над бeзкрайни земи
над всички птици и над хората, които
не могат да разберат,
че плашилата нямат нужда от криле,
за да летят.
Когато слънцето слезе,
стояхме вече само двамата сред бостана.
Къде е? - тихо попитах.
Отлетя – ми каза
младата, сърдита врана.
Погледнах бързо небето,
вълна то бе в море от златна пяна,
а после в себе си кацнах
съвсем като сърдита, тъжна неразбрана врана.
Но мое мило плашило, нали
един ден просто ще разперим очите си
и ще летим над бeзкрайни земи
над всички птици и над хората, които
не могат да разберат,
че плашилата нямат нужда от криле,
за да летят.

9. Нощ
Текст: Йордан Рибаров

Ето гледай
Всички са навън
Полунощ е
А никой тук не спи

Бързи сенки пробягват
В тъмнината се скриват
На ъгъла се оглеждат
Не знаят къде

Ето гледай
Как расте нощта
Бързи стъпки
Уплашено летят

Ти не знаеш къде си
Тук ли си или там
Искаш само да бягаш
Не знаеш къде

Ето гледай
Всички вече спят
Вече ден е
А всичко е в покой

Тъмнината се свива
Светлината расте
Всички сенки изчезват
Незнайно къде

10. Раздяла
Текст: Йордан Рибаров

Не, не вярвам
В битка със вятърни мелници
В отчаяно търсене на Златното руно

Не, не вярвам
В измамни реклами навсякъде светещи
Примамващи слепите, убивайки слабите

Забързани хора се спъват във себе си и във другите
А бавните плавно потъват в калта
И всеки преследва своя странна илюзия
Която е влак без посока и път

Но аз ще тръгна по пътя си тихо, без нищо да казвам
Ще оставя зад мен този свят от лъжи
И огънят в мен ще ме сгрява, запазва и води
По Вечния път, по който всеки е сам

Не, не вярвам
В лов на вещици застинал в годините
В модерната църква с остарелите догми

Не, не вярвам
В мамещи думи за Светлото бъдеще
Във всякакви знаци, показващи никъде

И всеки се крие в своя малък илюзорен свят
От пробити тавани и прозрачни стени
И всеки си мие ръцете във фалшива хуманност
Убивайки всяка надежда у немите

Но аз ще тръгна по пътя си тихо, без нищо да казвам
Ще оставя зад мен този свят от лъжи
И огънят в мен ще ме сгрява, запазва и води
По Вечния път, по който всеки е сам
Всеки е сам